Васил Петров е гласът, който превърна джаза в елегантен разговор с публиката. Наричан „българският Франк Синатра“, той съчетава класическа школовка, безпогрешно усещане за стил и онази рядка сценична култура, при която всяка фраза звучи като лична изповед. С кариера, простираща се от софийските клубове до големите концертни сцени, и репертоар, който обхваща суинг, класически джаз стандарти и авторски прочит, Васил Петров е артист, който не просто изпълнява музика — той я разказва.
Днес говорим с човек, за когото джазът не е жанр, а начин да останеш верен на вкуса, мярката и свободата.
Иван Стамболов: Преди години пиехме кафе с теб и още неколцина приятели на Витошка и ти каза, че човешкият глас е най съвършеният музикален инструмент, Същевременно единствения неръкотворен. Запомнил съм го. Още ли мислиш така?
Васил Петров: Единственият неръкотворен. Няма как да мисля другояче, защото просто това е факт, не е мое лично откритие. Наистина това е единствения неръкотворен инструмент, защото е създаден свише, както ние сме създадени.
ИС: Каква е ролята на неръкотворните неща в живота?
ВП: Те са съвършени, защото всичко друго минава под човешките ръце и цигулката, и пианото, и китарата. Колкото и виртуозни да са майсторите лютиери, те не могат да постигнат съвършенството на Бога.
ИС: В „Държавата“ Платон, който не си пада много по изкуството, казва, че изкуството е по-низше от материалната реалност, защото само ѝ подражава, а пък материалната реалност е отражение да идеалната, която следва да е най-висша.
ВП: Да, точно така. Музикалните инструменти са вид имитация. Между другото, смята се, че саксофонът е най-успешната имитация на човешки глас.
ИС: Чувал съм това за цигулката.
ВП. Не. Саксофонът. През 1840 Адолф Сакс измисля саксофоните – баритон, бас и т.н. Обаче бас саксофона почти никой не го е виждал, защото той на количка се изнася, огромен, а след това идва баритонът и тенор. Това са мъжките гласове. После са дамските алт и сопран.
ИС: В този ред на мисли, случайно ли е, че изкуството на ангелите в Рая е точно музиката и по-специално пеенето?
ВП: Няма случайни неща, а пък това съвсем не е случайно. Музиката е най-поетичното изкуство. По-поетично даже от поезията, защото поезията създава символите с думи, а на музиката и думите вече са ѝ излишни. Тя създава чисти символи от хармония.
ИС: Тоест музиката е надезикова и като такава е успяла да заобиколи вавилонското наказание.
ВП: Именно. Разбъркването на езиците не влияе върху музиката. Тя е език, който разбират всички. И е твърде пряка, непосредствена. Талантливия инструменталист, певец от първите два тона може да го познаеш. Докато в другите изкуства трябва да си подготвен.
ИС: Живописта например вече стана твърде неразбираема. Аз не знам… Музиката претърпява ли подобно развитие, такива извращения в постмодернизма, както другите изкуства? Или пък инсталациите, пърформансите?
ВП: Да, да, именно тези пърформанси, тези хепънинги, тези безсмислици, които са популярни в постмодерния свят, в музиката няма как да правиш такива. Но те са различни. Трябва да отбележим това. Музиката протича във времето, докато живописта и скулптурата са застинали. Но от друга страна пък парадоксът е това, че те са много близки по изразни средства. Колкото и странно да звучи, в музиката имаме седем тона и пет полутона в гамата. Натуралния мажор, да речем. Живописта също има седем цвята. Те неслучайно се наричат и тонове от професионалистите.
ИС: И всъщност това са изкуства, които се намесват отвъд думите, когато думите не стигат. Има неща, за които няма думи, трябва да се назоват със символи. Точно откъдето и символизма, и там е допирната точка между музиката и поезията.
ВП: Да, символите са по-сложни от думите, защото имат много понеже значения, а музиката променя тези значения, като ги развива във времето.
ИС: Има един немски философ, Освалд Шпенглер, който също размишлява за художествената творба във времето . И той по това различава западната цивилизация от другите цивилизации и най-вече античното и западноевропейското изкуство. В античността водещи са архитектурата, скулптурата фреската – все застинали форми. Докато западноевропейското мислене вкарва времевата линия, за да стигне до киното. Впрочем според теб колко е близка музиката с архитектурата, за речем?
ВП: Близостта е преди всичко в хармонията и пропорциите. В композицията. Ако една композиция не е хармонична, дразни, независимо през кое сетиво я възприемаме.
ИС: Чувал съм (ти ще кажеш, защото си професионалист), че математиката в музиката хич не е малко. Хич не е малко в конструирането на музиката, не по-малко, отколкото е в архитектурата.
ВП: Абсолютно. Формите в музиката са на математически принцип. И това не е чудно, защото математиката описва взаимоотношенията в компонентите на творението, между всичко неща около нас от микроскопичните, до космическите. Тоновете в музиката са хармонични, защото са подредени в някаква математическа прогресия.
ИС: За киното няма да питам, защото киното е такъв тотален жанр, който започва от литературата и свършва с музиката. Но стъпва на литературата, на словото.
ВП: Сложно е киното. То се прави от много и най-различни творци, творци в най-различни области. Да не омаловажаваме труда и таланта им, но музиката заема особено чясто в киното, без нея киното не може. Музиката изгражда втора и ве винаги успоредна на първата драматургична линия.
ИС: Не случайно се правят концерти със саунд траковете на филми….
ВП: Разбира се. Има обаче едно изключение. Има един филм без музика, но това изключение потвърждава правилото. „Птиците“ на Хичкок, който няма никаква музика.
ИС: Така е, този филм няма музика, но има саунд дизайн – електронно генерирани писъци, крясъци, пърхане, стържене и пр. Например оригиналният саундтрак на сериала „Чернобил“, композиран от исландската композиторка Хилдур Гуднадотир, е записан почти изцяло чрез звуци от реална атомна електроцентрала – Игналинската АЕЦ.
ВП: В началото на киното обаче не е така. Саунд дизайнът не е толкова софистициран. Немите филми ги озвучава първо пианист, а после и оркестър. Тъй че може да се каже, че в киното музиката предшества гласа, думите, репликите на героите.
ИС: На мен например, ако трябва да се върнем към неръкотворен инструмент – човешкия глас – към миниатюрната гласова цепчица, която прави чудеса, нали? Аз се чувствам много по-настръхнал при православно пеене в църква, отколкото при орган в католическа катедрала. Как е при теб?
ВП: Естествено, това е логично, въпреки че органът също се мъчи да имитира неръкотворния човешки глас. Особено църковния орган, този, който е в църквите. Идеята е, че слушайки органа, богомолците чуват да пее ангелският хор, небесните сонмове. В България също има три или четири органови зали. Едната е зала „България“, Фестивалният комплекс във Варна, В Сливен има орган, както и в новата зала в Добрич. Но ако се върна на въпроса – да, още от самото начало църковното пеене е си е базирано на установено върху гласовете.
ИС: Мен на нокти ме изправя нашият хор в Свети Георги.
ВП: О, да.
ИС: Нищо, никакъв хор, макар че от друга страна е един от най-добрите в София.
ВП: Те са страхотни. Особено по-възрастните. Особено гласоводенето, което имат при онези произведения на Кедров, например. „Отче наш“, неговото „Отче наш“, на Кедров, на мен ми е любимото, а нашите хористи в „Свети Георги“ звучат феноменално. Освен това и акустиката на Свети Георги е изключителна, точно толкова, колкото трябва да бъде, защото при „Свети Александър Невски“, понеже е огромна катедрала, там има връщане на звука, там има едно забавяне.
ИС: И другото пеене, което, дори когато един, двама или трима души пеят, но пеят по византийски начин, също е потресаващо. Ето, примерно вечер, когато започнат да пеят „Свете тихи“, дори само двама или трима мъже…
ВП: Асен, нашият певец, който е в Свети Георги, той е изключителен. Да, както и Андрей Касабов също. Дори него в малкия храм предимно съм го слушал, в Свети Наум Охридски при отец Христо, свещеникът, при когото се изповядвам. Той изключително добре работи, но освен в Свети Георги, в един момент аз имам чувството, че той губи тоналност. Тоест в добрия смисъл на думата.
ИС: Четох някъде, че тези ладове въобще не са задължителни по целия свят.
ВП: Нашите уши са свикнали да възприемат музиката такава, каквато Бах я е установил през 18 век. Цялата музика, която възприемаме от звукозаписа, от радио, телевизия, от медиите, от концерти, тя е базирана на системата тон-полутон. Това го е установил Бах и цялата практика и въобще академичност и теория на музиката се базира върху този тон-полутон.
ИС: А всъщност цялото се дели не само на половинки, а и на много по-малки дроби.
ВП: Има по-малки, да, но не само в това е номерът. Значи тон-полутон. Това е в натуралния мажор или в между ми фа и си има половин тон разстояние. Той определя и мажор и минава съвсем друг принцип. Значи старото византийско пеене, а може би и от по преди не знам.
ИС: Това, което чете Асен – нашият византийски певец в „Св. Георги“ – не са тонове, не са ноти, а възходящи и низходящи линии.
ВП: Принципно различно е. Няма мажор, няма минор, а може да може да сложим и да го изчислим е, че четвърт тон или 1/3, ама той не е точно четвърт. Съвсем друг е принципът. И нашите уши не са свикнали на този принцип и затова ние търсим да го оприличим с мажор или минор или с някаква друга там ладова зависимост.
ИС: Да, това е наистина много дълбока и успокояваща духа материя, от която аз сега ще те изхвърля веднага с един друг въпрос. Прави впечатление, че в последните наши бесновати времена много хора на изкуството, включително и музиканти, са силно ангажирани с тези на моменти просташки спорове, които се водят за щяло и нещяло. Какво е твоето мнение?
ВП: Ама спорове за какво?
ИС: За каквото и да е. За най-елементарни неща на политическа основа и то обикновено с индоктриниране. Примерно ей сега те са много затруднени по въпроса за Гренландия какво да кажат кой е прав – Америка или Европа. Защото доскоро и Америка беше добра, и Европа беше добра, пък виж какво стана! Ти за кого си? Какво мислиш? Ге можеш да не мислиш нищо! Или виждаш цялата работа като музика, като звън на ледени акорди.
ВП: Предпочитам да виждам Гренландия така, както си беше преди интригата – тоест никак. Защото нямам право да взимам страна. Бих искал да отида да отида в Гренландия, обаче.
ИС: А за това, което става в Иран, какво мислиш?
ВП: Какво става Иран? Че аз съм малко назад…
ИС (смее се): Браво! Благодаря ти за тоя отговор.
ВП (смее се): Не беше честно. Не знам какво става в Иран.
ИС: Знаеш ли, че ще имаме предсрочни избори, нали?
ВП: Това вече го знам. И този път ще гласувам..
ИС: За кого ще гласуваш?
ВП: Разрешено ли е да се това?
ИС: Всичко разрешено тук. Както е разрешено да се пуши в студиото, така е разрешено и да се пита кой за кого ще гласува.
ВП: Да, това е единственото студио, в което пушенето е разрешено. От тези, в които съм попадал, де… Е, аз съм пишман пушач, ама така по принцип. Нали не е редно един певец да пуши. Уж…
ИС: Спомням си, като бях малък рекламата на цигари беше тотална. Дори за децата имаше шоколадчета с формата на цигари в малки кутии като истинските – отрано да се възпитава лоялност към марката. Тотална реклама на цигари – калкани, билбордове, корици на списания – пушещи хора. Кемъл, Марлборо чак до Формула 1. И от тогава до сега, когато днес има снимки на разядени бели дробове по цигарените кутии, броят на пушачите не се е променил и броят на сърдечните и белодробни заболявания не се е променил.
ВП: Значи няма никакво значение.
ИС: Само тормоз на хората. Кажи ми сега нещо друго. Ние вече сме говорили тук. Хората вече знаят. В сайта на U-DIGEST сме писали да започне тази кампания, в която и ти се включи, за да помогнем на тази болница в Бухово.
ВП: Трябва да се помогне.
ИС: Какво те накара да се включиш, ако искаш да кажем Да кажем на зрителите за какво става дума. Има една общинска болница в Бухово, в която много хубаво от страна на общината се прибират всякакви отчаяни хора и изпаднали до пълното дъно на обществената структура болни. Безспорно за долекуване, на практика безсрочно, тоест грубо казано прибрани, за да не умрат на улицата и живеят в абсолютна бедност. Ти знаеш, говорили сме много пъти за това нещо.
ВП: Да, да, да.
ИС: Какво те накара да се включиш?
ВП: Че аз съм бил на посещение там, какво повече да кажа!
ИС: Да, ти си ми разказвал.
ВП: Да, да. Ами какво? Самата идея за благотворителност, въпреки че сега знаем, че благотворителността е хубаво да бъде тайна, Но в тези случаи трябва да се афишира, защото именно е свързано с набиране на средства. Свързано е с това да достигне до колкото се може повече хора.
ИС: Да, ама ти знаеш, че при нашия случай тя е на практика тайна. Хората там, болните не знаят, че се случва нещо с тях.
ВП: Така ли?
ИС: Да, ние сме дали сметката на болницата. Болницата е общинска. От хората се иска само когато правят регулярните си месечни преводи, заедно с другите си битови сметки да превеждат по 10, 20, 30 евро, не повече. Това може да става и автоматично.
ВП: Това е чудесно.
ИС: Важно е да пишат като основание на преводите ДАРЕНИЕ. И те вече в болницата, като видят такова основание, си го турят на отделна сметка и купуват храна, памперси (с извинение), чаршафи и каквото е необходимо – отопление и прочее. И не минава през никакви фондации, през никакви други неща. Директно отива общината. Говорили сме с тях, много добре откликнаха.
ВП: Чудесно!
ИС: Наистина чудесно! Ти беше споменал, че можете да направите с колеги някакъв концерт в подкрепа на това нещо.
ВП: По принцип, да, стига да е удачна тази форма. Ние направихме подкрепа за един храм в Изток „Свети Пимен Зографски“, който не знам дали е готов, вече имаше доста сериозен отзвук. Не знам дали е завършен храма, защото тогава така беше. Може би върви към окончателно приключване. Да, може да се направи концерт. Трябва да се измисли най-подходящата форма.
ИС: То ще бъде различно от това, което ние правим до сега – малките суми ежемесечно. Концертът ще осигури една голяма сума еднократно, с която те, да речем (импровизирам в момента) ще си направят кабелна телевизия за всяка стая, да не заспиват в тъмнина и отчаяние.
ВП: А освен концерт, дали да не се организира и някакво благотворително събитие, да речем, тип коктейл, да се поканят хора, които биха дарили пари…
ИС: Но трябва да знаят, че няма да ги пишем после, че са участвали, че са били там и че са дарили. „Лявата ръка да не знае какво прави дясната“. Това за нас е принцип, от който няма да избягаме. Ако някой мисли да ходи и да помогне за това, за да бие тпосле тъпана и да се покаже колко е милосърден – просто няма да стане това. Междудругото за мен е много ценно и много ти благодаря, че се ангажираш, защото ти си един от синонимите на почтеност в българската култура.
ВП: Дай, Боже…
ИС: С участието на такива хора като теб, ние избягваме от тази стигма, че може да сме някакви мошеници, с каквито, ти знаеш, е пълно. Има всякакви такива сайтове за събиране на помощи, които ви крадат. Поне от това нещо избягваме, защото ние в такова нещо няма да се превърнем никога.
ВП: Още в края на 90 те, когато тази благотворителните мероприятия набраха скорост и концерти, се явиха доста такива спекуланти, които тръгнаха да правят подобен тип концерти.
ИС: Сега са плъзнали и в социалните мрежи. Как си представяш 2026 година?
ВП: Винаги си представям всяка следваща година като най-добрата, такава, която ще е по-добра от предишната. Въпреки че аз от 24 и 25 съм много доволен, слава Богу.
ИС: Между другото, икономистите също са също много доволни. Нищо че сме ударили дъното и умираме от глад.
ВП: Аз се сещам, че има едно стихотворение на архимандрит Серафим, което е озаглавено „Нова година“ и което е много хубаво. Всъщност говори от името на новата година, казва: „Аз съм такава, каквато вие сами ме извадете в своя живот“. Така че новата година е точно това – зависи от всички и от всеки.
ИС: От свободната човешка воля.
ВП: Свободна воля. Не трябва да чакаме нещо свише да ни падне, просто трябва да работим по въпроса.
ИС: Ако приемем за вярно, че народите имат нещо като душа, а те имат някаква душа, щам има народопсихология, може ли тогава да говорим, че народите имат нещо като обща воля?
ВП: Възможно е. Древната църква е била по този начин конструирана, по естествен път хората са имали една и съща воля – Божията воля. Така е и е възможно и сега определена общност да има една и съща свободна воля. Или пък по даден конкретен въпрос да се проявява нещо като обща воля.
ИС: Ако се окаже, че нашата българска воля е добра, може 2026-та година да не е лоша.
ВП: Хайде, дай Боже! Чул те Господ.
ИС: И ако наистина по нашите молитви 2026 се окаже хубава за нас, ти какво очакваш в професионален план?
ВП: От октомври-ноември предишната година вече започва да се налива следващата. Нещата за 26-а вече са ясни като ангажименти. Разбира се, човек трябва да си прави сметката без кръчмаря. Ако е рекъл Господ, ще станат нещата. Дай Боже.
ИС: Най-интересните, конкретни неща, които ще станат?
ВП: Отивам сега в Троян. Концертите са с разградския оркестър, между другото симфоничен. После във Варна, Фестивалния комплекс. След това отивам в Опера „Стара Загора“. Това са първите ми участия за тази година.
ИС: Когато сте в Троян, отбийте се в манастира и носете много здраве на новия игумен, нашия приятел Драговитийския епископ Василий.
ВП: Ние се видяхме, точно когато той встъпваше. Беше по време на миналогодишния джаз фестивал, защото в Орешака има вече от три години джаз фестивал. И се видяхме с владиката. Така че да, мерси, че ме подсети. Непременно ще се обадим да се поклоним на чудотворната икона и ще му се обадим. Да.
ИС: Обикновено интервютата завършва с това. Пожелайте нещо на съответна медия, в случая на U-DIGEST. Няма да моля за това. Ще те помоля да погледнеш ето в тази камера тук и да видиш да пожелаеш нещо на поколението Z.
ВП: Желая им смирение и любов в сърцата и да не се лишават от здраве. Смирението е в основата на всички добродетели. А пък любовта обобщава всички добродетели, те са нейни компоненти.
ИС: Както казваше свети Паисий Светогорец. Няма смирение без любов няма любов без смирение. Това е Параграф 22.
ВП: И да си отварят ушите и очите, за истинското талантливото изкуство, да могат да го различат различават от бездарното.
ИС: Добре, много ти благодаря за това интервю.
ВП: Мерси! И аз благодаря от сърце! Беше ми много приятно.
