Юдаизмът – една религия, много течения

От древните фарисеи, садукеи и есеи до съвременните ортодоксални, реформаторски и консервативни общности – как се е разделял юдаизмът, какво отличава неговите направления и защо въпросът за религиозната традиция продължава да разделя евреите.

Юдаизмът е една от най-древните съществуващи религиозни традиции, но никога не е бил напълно еднороден. Зад общата вяра в единия Бог, Завета между Бога и Израил и авторитета на Тората се крият различни разбирания за религиозния закон, свещените текстове, богослужението, месианските очаквания и отношенията с останалия свят.

Нещо повече – някои от най-важните разделения в историята на юдаизма са възникнали още преди появата на християнството. Други са резултат от разрушаването на Йерусалимския храм, средновековната еврейска диаспора, европейското Просвещение и създаването на съвременната държава Израел.

Днес юдаизмът обединява общности, които се различават толкова съществено, че понякога не признават взаимно религиозните си решения, обредите и дори критериите си за принадлежност към еврейския народ.

Юдаизмът през епохата на Втория храм

В периода между завръщането на евреите от Вавилонския плен (VI век пр. Хр.) и разрушаването на Втория храм от римляните през 70 г. сл. Хр. юдаизмът се развива като религия, чийто център е Йерусалимският храм, но чието духовно и обществено устройство съвсем не е единно.

Особено през последните два века преди Христа се оформят няколко влиятелни религиозни направления. За тях научаваме главно от юдейския историк Йосиф Флавий, Новия завет, равинската литература и откритите през XX век ръкописи от Мъртво море.

Фарисеите – предшественици на равинския юдаизъм

Фарисеите са сред най-влиятелните религиозни групи в Юдея през I век. Названието им обикновено се свързва с еврейския корен, означаващ „отделени“.

Те признават авторитета на писаната Тора, но смятат, че наред с нея съществува и устно предание, което разяснява как Божият закон трябва да се прилага в ежедневието.

За разлика от садукеите, фарисеите вярват във възкресението на мъртвите, съществуването на ангели и духовния свят, както и в бъдещия Божи съд.

Те разширяват религиозния живот отвъд храмовото богослужение. Чистотата, молитвата, спазването на съботата, хранителните предписания и изучаването на Закона придобиват особено значение.

В Новия завет фарисеите често са представени като противници на Иисус Христос, особено по въпросите за буквалното спазване на Закона и външната религиозна праведност. Но историческата картина е по-сложна: Христовото учение споделя с някои фарисейски възгледи вярата във възкресението и значението на нравствения закон. Самите фарисеи също не представляват напълно единна школа.

След разрушаването на Храма именно традицията, свързана с фарисеите и по-късните равински учители, се превръща в основата на равинския юдаизъм, който впоследствие става господстващата форма на еврейската религия.

Садукеите – свещеническата аристокрация

Садукеите са свързани предимно с храмовото свещенство и висшите обществени слоеве на Юдея. Названието им вероятно произхожда от името на свещеника Садок.

За разлика от фарисеите, те не признават фарисейското устно предание за задължителен религиозен авторитет. Според сведенията на Йосиф Флавий и Новия завет садукеите отхвърлят възкресението на мъртвите и някои представи за отвъдното.

Тяхното влияние е тясно свързано с Йерусалимския храм и жертвоприношенията. Затова разрушаването му през 70 г. практически унищожава институционалната основа на садукейското направление.

Важно е да се отбележи, че садукеите не могат просто да бъдат определени като „либерали“ на древния юдаизъм. В определени отношения те са по-консервативни от фарисеите, защото се придържат към по-тесен кръг признати религиозни авторитети и защитават традиционното храмово устройство.

Есеите – аскети и очакващи края на времената

Есеите са религиозни общности, отличаващи се със строг начин на живот, ритуална чистота, общностна дисциплина и силни есхатологични очаквания.

Някои от тях живеят в затворени общности, практикуват общо притежание на имущество и спазват особено строги правила за приемане на нови членове.

Често ги свързват с общността в Кумран, край Мъртво море, където са открити прочутите ръкописи от Мъртво море. Връзката между есеите и Кумран обаче остава предмет на научни дискусии.

Есеите очакват решителна намеса на Бога в историята, победа над силите на злото и възстановяване на истинския Израил.

Поради някои външни прилики между есейския аскетизъм и ранното християнство са правени опити да се свържат есеите със св. Йоан Кръстител или дори с Христос. Преки исторически доказателства за такава принадлежност обаче няма.

Зилотите и сикариите – религията като въстание

Зилотите са свързани с радикалното съпротивително движение срещу римското владичество. За тях подчинението на чужда езическа власт е не само политически, но и религиозен проблем.

Те настояват, че Израил трябва да признава единствено Бога за свой върховен господар.

Сикариите, чието название произлиза от латинското sica – къс кинжал, са особено радикални участници в антиримското насилие. Двете групи не бива да се смесват напълно.

Зилотите играят важна роля в събитията около Юдейската война (66–73 г.), завършила с разрушаването на Йерусалим и падането на Масада.

Първите християни – течение в юдаизма?

От историческа гледна точка най-ранната християнска общност възниква вътре в юдейския религиозен свят.

Иисус Христос, апостолите и първите Му последователи са евреи. Те участват в религиозния живот на Израил, познават Закона и пророците и възприемат историята на еврейския народ като подготовка за изпълнението на Божието обещание.

Първоначално последователите на Христос могат да бъдат възприемани от околните като още едно юдейско движение. В Деяния апостолски християните дори са наречени „назорейска ерес“ (Деян. 24:5), като думата „ерес“ тук предава гръцкото hairesis – школа, партия или направление, а не непременно по-късния християнски смисъл на догматическо отклонение.

Разделението настъпва постепенно и неедновременно в различните общности. Основният богословски въпрос е личността на Иисус Христос – дали Той е обещаният Месия и въплътеният Син Божи.

За християните отговорът е положителен. За юдаизма, който продължава да очаква Месия, това учение е неприемливо.

Допълнително значение има въпросът дали езичниците, които приемат християнството, трябва да спазват Моисеевия закон. Апостолският събор в Йерусалим, описан в Деяния 15, е решаващ момент в това отношение.

През следващите векове християнството окончателно се оформя като самостоятелна религия, докато юдаизмът продължава развитието си по линията на равинската традиция.

Равинският юдаизъм – религия без Храм

Разрушаването на Йерусалимския храм е най-големият институционален прелом в историята на юдаизма.

След 70 г. жертвоприношенията престават. Свещеническото служение губи основната си практическа функция, а религиозният живот постепенно се организира около синагогата, молитвата, изучаването на Тората и изпълнението на заповедите.

Равините – учителите и тълкувателите на Закона – се превръщат във водещите религиозни авторитети.

Основните писмени паметници на тази традиция са:

• Мишна – съставена около 200 г., систематизира устните правни и религиозни предания.

• Гемара – коментари, обсъждания и тълкувания на Мишна.

• Талмуд – обединява Мишна и Гемара. Съществуват Йерусалимски и Вавилонски талмуд, като вторият придобива най-голям авторитет в по-късния равински юдаизъм.

Тук трябва да се направи важно разграничение. Тората в тесен смисъл са петте Моисееви книги, докато Талмудът представлява огромен корпус от правни, богословски, нравствени и повествователни разсъждения.

Талмудът не замества Тората, а я тълкува и разгръща в рамките на равинската традиция.

Караимите – отхвърляне на Талмуда

Караимските общности се разпространяват в Близкия изток, Крим, Литва и други райони на Източна Европа.

Историческата връзка между караимите като религиозно течение и някои източноевропейски караимски етнокултурни общности е сложна. Особено сред кримските и литовските караими се оформят специфични представи за произхода и етническата идентичност.

Караимският юдаизъм съществува и днес, но последователите му са сравнително малобройни.

Мистичният юдаизъм – Кабала и хасидизъм

Паралелно с равинското законодателство в юдаизма се развиват мистични направления, които се стремят към по-дълбоко разбиране на Божията природа, сътворението и отношенията между видимия и невидимия свят.

Кабала

Кабала, от еврейски „предание“ или „приемане“, е съвкупност от мистични учения, които придобиват особено значение през Средновековието.

Един от основните ѝ текстове е „Зоар“ („Сияние“), разпространен в Испания през XIII век и традиционно приписван на древния равин Шимон бар Йохай.

Кабалистичната космология разглежда проявленията на Бога чрез система от десет сефирот – божествени еманации или проявления, чрез които се осмислят сътворението и Божието действие в света.

Кабала не е отделна религия и не представлява непременно секта. Тя е мистично течение вътре в юдаизма, което оказва влияние върху различни религиозни общности.

Хасидизмът – мистиката става народно движение

През XVIII век в Източна Европа възниква хасидизмът, свързан с личността на Израел бен Елиезер, известен като Баал Шем Тов.

Хасидизмът подчертава радостта от служението на Бога, молитвеното преживяване, мистичното осмисляне на всекидневието и духовното ръководство на харизматичен учител – цадик или ребе.

С течение на времето се оформят различни хасидски династии, често носещи имената на градовете, в които са възникнали: Любавич, Брацлав, Сатмар, Белз и други.

Хасидизмът първоначално среща силна съпротива от страна на традиционни равински среди, известни като митнагдим – „противници“. Впоследствие обаче хасидите се превръщат в една от най-разпознаваемите части на ортодоксалния юдаизъм.

Месиански движения – случаят със Сабатай Цви

Една от най-драматичните истории в юдаизма е движението около Сабатай Цви (1626–1676), роден в Смирна.

През XVII век той се провъзгласява за Месия и привлича огромен брой последователи в еврейските общности на Османската империя и Европа.

През 1666 г., след като е задържан от османските власти, Сабатай Цви приема исляма.

За мнозина това е доказателство, че месианските му претенции са лъжливи. Част от последователите му обаче продължават да вярват в неговата мисия и създават необичайни мистични обяснения за отстъплението му от юдаизма.

Така възникват групи като дьонметата – общности, чиито членове външно изповядват исляма, но запазват специфични сабатиански вярвания и практики.

През XVIII век в Полша се появява и движението на Яков Франк, което развива радикални месиански и антиномистични идеи. Част от неговите последователи преминават към католицизма.

Тези движения остават извън основното течение на юдаизма и са осъдени от равинските авторитети.

Просвещението и възникването на съвременните течения

През XVIII и XIX век европейското Просвещение поставя юдаизма пред нови въпроси.

Може ли еврейската религия да се съчетае с модерната светска култура? Трябва ли традиционният закон да се спазва без изменения? Възможно ли е евреите да бъдат пълноправни граждани на европейските държави, без да се отказват от религиозната си идентичност?

Особено значение има еврейското Просвещение – Хаскала, свързано с мислители като Мозес Менделсон.

Този процес създава условия за появата на съвременните деноминации в юдаизма.

Ортодоксален юдаизъм – съхраняване на религиозния закон

Ортодоксалният юдаизъм настоява за задължителния характер на халаха – еврейския религиозен закон, основан на писаната и устната Тора.

За ортодоксалните евреи религиозните заповеди не могат да бъдат отменяни просто защото обществените обстоятелства са се променили.

Това се отнася до спазването на съботата, хранителните правила (кашрут), семейния живот, молитвата и религиозните празници.

Но самият ортодоксален юдаизъм не е еднороден.

В него се разграничават модерна ортодоксия, която съчетава традиционното религиозно законодателство със светско образование и участие в съвременния живот, и харедим – строго традиционалистки общности, които се стремят да ограничават влиянието на секуларната култура.

Хасидите са част от този традиционалистки свят, но не всички харедим са хасиди.

Реформаторски юдаизъм – религията се приспособява към модерността

Реформаторското направление възниква през XIX век в Германия.

Неговите представители смятат, че юдаизмът е исторически развиваща се религия и че част от традиционните предписания могат да бъдат преосмисляни или изоставяни.

Реформаторските общности постепенно въвеждат богослужение на местните езици, промени в литургичната музика, равноправно участие на жените и по-свободно отношение към много ритуални задължения.

В някои ранни реформаторски среди месианската идея се тълкува като очакване за бъдеща епоха на всеобщ мир и справедливост, а не непременно като идването на личен Месия.

Днес реформаторският юдаизъм е особено влиятелен в Съединените щати. Той приема жени за равини и в редица общности признава еднополовите бракове.

Съществено различие спрямо ортодоксията е и въпросът за еврейския произход. Докато традиционната халаха признава за евреин родения от майка еврейка или преминалия през признато обръщане към юдаизма, американското реформаторско движение допуска при определени условия и произход по бащина линия.

Консервативен юдаизъм – между традицията и реформата

Консервативният юдаизъм, наричан още масорти, се оформя през XIX век и придобива особено значение в Съединените щати.

Той приема задължителния характер на еврейския закон, но смята, че законът исторически се развива и може да бъде тълкуван в съответствие с новите обществени условия.

В сравнение с реформаторите консервативните общности запазват повече традиционни богослужебни и ритуални практики.

В същото време голяма част от тях допускат жени равини и равноправно участие на жените в богослужението.

Названието „консервативен“ не бива автоматично да се разбира в политически смисъл. То изразява стремежа да се съхрани приемствеността с традицията, без да се изключва историческата промяна.

Реконструкционистки юдаизъм

През XX век американският равин Мордехай Каплан развива идеята, че юдаизмът трябва да бъде разглеждан като „развиваща се религиозна цивилизация“.

В тази перспектива еврейската идентичност включва не само вяра и религиозен закон, но и култура, език, история, обществени институции и колективна памет.

Реконструкционисткото движение предоставя значителна свобода на общностите при определянето на религиозните практики.

Неговите богословски възгледи могат съществено да се различават от традиционното разбиране за личния Бог и божественото откровение.

Хуманистичен юдаизъм – еврейска идентичност без задължителна вяра в Бога

Още по-радикално направление е хуманистичният юдаизъм, възникнал през 60-те години на XX век.

Той разглежда еврейската идентичност преди всичко като културна, историческа и нравствена принадлежност.

В неговите общности могат да участват и хора, които не вярват в Бога. Религиозните празници се преосмислят като културни и исторически събития.

От гледна точка на традиционния юдаизъм това поражда основателния въпрос дали подобно направление изобщо може да се нарича религия в класическия смисъл на думата.

Основните течения днес – сравнителна таблица

Таблицата представя общите характеристики. Във всяко направление съществуват вътрешни различия.

Сефаради, ашкенази и мизрахи – течения или етнически общности?

Едно от най-честите недоразумения е смесването на религиозните направления с историческите и етнокултурните групи сред евреите.

Ашкеназите са евреи, чиито общности исторически се оформят в Централна и Източна Европа. С тях е свързан езикът идиш.

Сефарадите произхождат в историческия смисъл от еврейските общности на Иберийския полуостров, разпръснати след изгонванията от Испания през 1492 г. и Португалия през 1496–1497 г. Много от тях се заселват в Османската империя, включително по българските земи. С тях е свързан езикът ладино.

Мизрахите са еврейски общности с корени предимно в Близкия изток и други източни райони. В съвременната употреба понятието понякога обхваща и северноафрикански евреи, макар че историческите им идентичности са разнообразни.

Тези определения не обозначават отделни религии. Ашкеназите, сефарадите и мизрахите могат да принадлежат към различни направления на юдаизма, въпреки че имат свои богослужебни обичаи и правни традиции.

В България особено силно е сефарадското наследство, но съществува и по-стар пласт на романиотски евреи – общности, свързани с гръкоезичния свят на Византия.

Самаряните – древният паралелен път

Особено място заемат самаряните – малка религиозна общност, която съхранява собствена древна израилска традиция.

Те приемат за свещен текст своя версия на Петокнижието, но не признават останалите книги на еврейския библейски канон като равностойно Писание.

За разлика от юдеите, които почитат Йерусалим като център на храмовото богослужение, самаряните смятат планината Гаризим за избраното от Бога свещено място.

Разделението между самарянската и юдейската религиозна традиция има древни корени и се развива в продължение на векове.

В Новия завет отношенията между юдеи и самаряни са важен исторически фон на притчата за добрия самарянин и срещата на Христос със самарянката при Якововия кладенец.

Днес самаряните са малобройна общност, живееща главно в Израел и на Западния бряг. Те не се определят просто като течение на равинския юдаизъм, а като носители на самостоятелна израилска религиозна традиция.

Месианският юдаизъм – евреи, които признават Христос

През XIX и особено през XX век възникват движения, чиито членове запазват еврейска идентичност и някои юдейски обреди, но приемат Иисус Христос за Месия.

Те обикновено използват еврейското Му име Йешуа.

Месианските евреи могат да спазват съботата, да празнуват традиционните еврейски празници и да използват еврейски молитвени форми, като същевременно признават Новия завет.

Основните равински направления не ги приемат за течение на юдаизма, защото изповядването на Иисус като Месия противоречи на техните основни богословски позиции.

В религиоведската литература съвременният месиански юдаизъм обикновено се разглежда като движение, свързано с евангелското християнство, макар неговите последователи да подчертават еврейската си идентичност.

Той не бива да се смесва с най-ранните юдеохристиянски общности от апостолската епоха.

Юдаизмът и ционизмът – религиозно или политическо разделение?

Създаването на държавата Израел през 1948 г. поставя нов въпрос: какво е отношението между еврейската религия, еврейския народ и съвременната държава?

Ционизмът възниква в края на XIX век преди всичко като модерно еврейско национално движение. Значителна част от неговите основатели са светски евреи.

Впоследствие се оформя религиозният ционизъм, който възприема завръщането в историческата земя на Израил и създаването на еврейска държава като събития с религиозно значение.

Но не всички ортодоксални евреи приемат тази интерпретация.

Някои ултраортодоксални общности традиционно смятат, че възстановяването на еврейската държавност трябва да бъде свързано с идването на Месия, а не с политическите действия на хората.

Особено известна е антиционистката позиция на хасидската общност Сатмар. Съществува и малката радикална група Нетурей Карта, която отхвърля легитимността на съвременната държава Израел по религиозни съображения.

От друга страна, много ортодоксални евреи подкрепят Израел, а религиозно-ционистките среди играят значителна роля в обществения и политическия живот на страната.

Следователно отношението към ционизма не съвпада автоматично с разделението между ортодоксални, консервативни и реформаторски евреи.

Кой има право да определя кой е евреин?

Един от най-съществените съвременни спорове е свързан с критериите за принадлежност към еврейския народ.

Според традиционната халаха евреин е човек, роден от майка еврейка, или човек, който е преминал през религиозно обръщане към юдаизма по установените правила.

Реформаторските общности в САЩ допускат при определени условия и произход по бащина линия, ако детето е възпитано с еврейска идентичност.

Ортодоксалните институции не признават автоматично всички обръщания към юдаизма, извършени от неортодоксални равини.

Този спор има не само религиозни, но и практически последици – особено в Израел, където въпросите за брака, развода и религиозния личен статус са свързани с официално признати религиозни институции.

Важно е да се прави разлика между признаването на човек за евреин според религиозното право и правото му на имиграция и гражданство съгласно израелския Закон за завръщането. Двата режима използват различни критерии.

Съществува ли единен юдаизъм?

Въпреки всички разделения, повечето религиозни направления на юдаизма споделят няколко основни исторически и духовни опори: паметта за Завета, свещените текстове на Израил, особения статут на Тората, еврейския календар, празниците и принадлежността към еврейския народ.

Но различията могат да бъдат фундаментални.

За ортодоксалния юдаизъм религиозният закон е задължителен израз на Божията воля. За реформаторския той подлежи на историческо преосмисляне. За хуманистичния еврейската идентичност може да съществува и без вяра в Бога.

За религиозните ционисти държавата Израел може да има провиденциално значение. За някои антиционистки ортодоксални общности самото ѝ създаване преди идването на Месия представлява религиозен проблем.

Същевременно еврейската идентичност не се изчерпва с религиозната принадлежност. Милиони хора се определят като евреи по произход, култура или национално самосъзнание, без да практикуват юдаизма.

Тъкмо тук се открива една от най-интересните особености на еврейската история. Юдаизмът е едновременно религиозна традиция, основа на колективна идентичност и носител на историческа памет, която е оцеляла след загубата на държавността, разрушаването на Храма, многовековната диаспора и модерната секуларизация.

Неговата история показва, че общият произход и общите свещени текстове не водят непременно до единно богословие. Напротив, споровете за правилното разбиране на Божия закон, за авторитета на преданието и за бъдещето на Израил са се превърнали в една от най-постоянните характеристики на самата юдейска религиозна традиция.

Източници

 

Древни свидетелства

• Йосиф Флавий – „Юдейски древности“ и „Юдейската война“.

• Нов завет – Евангелията и Деяния апостолски.

• Мишна и Талмуд – основни паметници на равинския юдаизъм.

• Ръкописите от Мъртво море – текстове от Кумран и други находища.

Научна литература

• Shaye J. D. Cohen – From the Maccabees to the Mishnah.

• E. P. Sanders – Judaism: Practice and Belief, 63 BCE–66 CE.

• Jacob Neusner – Judaism: The Evidence of the Mishnah.

• Gershom Scholem – Major Trends in Jewish Mysticism.

• Moshe Idel – Kabbalah: New Perspectives.

• David Biale (ред.) – Hasidism: A New History.

• Michael A. Meyer – Response to Modernity: A History of the Reform Movement in Judaism.

• Daniel J. Elazar – изследвания върху еврейските общности и съвременните религиозни направления.

Справочни и институционални източници

• Encyclopaedia Judaica – статии за юдейските религиозни движения.

• Encyclopaedia Britannica – исторически прегледи на юдаизма.

• Pew Research Center – Jewish Americans in 2020 и изследвания на религиозната идентичност в Израел.

• The Jewish Theological Seminary – материали за консервативния юдаизъм.

• Union for Reform Judaism – документи за реформаторския юдаизъм.

   

U-DIGEST